Здравей приятелю,
Днес се забавих с написването на писмото до тебе.Четох новини, говрих по телефони.Ортанизирам си пътуването.Утре ще отивам до Ловеч.Ще продам гаража ,от който смятам да си помогна за изкарването на зимата.Такива ми ти работи
Ще пътувам самичка.Ще се видя с моя съученик,на който ще продам гаража.Ще се консултирам с нотариус.А после,вечера има купон- Веселин на Тони празнува рожден ден.Юбилей.нищо особено няма да е .Най обикновено парти с роднинсски поздравления и така...
А в петък ще продължим и ще си изкарам два ловешки дена.Вечерта може да дойде от Плевен Луис и да се видм и пийнем по една биричка за здраве.нищо не очаквам от пътуването...
сряда, 8 септември 2010 г.
Letters from Sofia: Letter 1
Letters from Sofia: Letter 1: "Здравей приятелю, Пиша така защото нямам друга дума,с която мога да се обърна към тебе сега. А ,иначе,приятел е прекрасна думичка.Вълшебна...."
вторник, 7 септември 2010 г.
Letter 1
Здравей приятелю,
Пиша така защото нямам друга дума,с която мога да се обърна към тебе сега.
А ,иначе,приятел е прекрасна думичка.Вълшебна.Затова избрах този начин да те извикам.
Ела и прочети всичко.Може и да не съжаляваш.
Днес утрото беше светло и топло.Реших че няма много спешна работа и седнах да пия кафето си-черно,ароматно,топло и съблазняващо...Как обичам тези тихи утринни часове...
Когато улицата под моя балкон още е полу спяща и няма минувачи...Само бусовете с млякото, колбасите и др.. дрънкат по стария софийски паваж. Дрън-дрън -дръъъън... и спират пред поредния магазин да оставят своя топъл и скъп товар.
Днес хората ще го купят...а дали ще си зададат въпроса-кога пристига всичкото това изобилие..и кой го докарва...
А аз вече съм видяла... млади мъже..недоспали и поизморени от дълго шофиране и разтоварването на тежките каси...
Как ви се струва...
Една романтична беседа за това ,че има часове ,в които си само с тези непознати хора,идващи да оставят благодат-макар и доста непостижима за бедните хорица от нашата улица...
Или доста постижима за онези,които ще нахлуят с луксозните си лимузини след час-два... и ще изменят отново облика на моята стара стара улица...
Приятелю,ще ме попиташ - не бързам ли.
Не днес не..И утре не...И после-пак не.
Поизморих се от бързане.Спрях защото не съм ти написала много,ама наистина много писма...
Искам да ти ги напиша и изпратя-така както ти ми каза ведаж:пиши ми и ще се радвам да чета това,което пристигне от тебе....
Ето го..
А денят вече набира скорост..След празнични дни винаги е така.Пробуждането на града е бавно, с тих музика около мен,лекият ромон на старичкия компютър...как странно е всичкото това.Не съм го мечтала.Но го имам като ежедневие... не особено приятно или весело-обаче неделимо от мене.
Е,така е.Когато поотмине време от някое събитие не можеш лесно да се отървеш от преживяното и хрониките от годините са като мъниста..някои по едри,а други дребнички...
Сега видях и слънцето...
То пристигна с усмивка днес и скоро ще е топло и ще ми е по-весело...
Как ти се струва ,приятелю?За утринно писмо май е достатъчно...
До скоро...
Пиша така защото нямам друга дума,с която мога да се обърна към тебе сега.
А ,иначе,приятел е прекрасна думичка.Вълшебна.Затова избрах този начин да те извикам.
Ела и прочети всичко.Може и да не съжаляваш.
Днес утрото беше светло и топло.Реших че няма много спешна работа и седнах да пия кафето си-черно,ароматно,топло и съблазняващо...Как обичам тези тихи утринни часове...
Когато улицата под моя балкон още е полу спяща и няма минувачи...Само бусовете с млякото, колбасите и др.. дрънкат по стария софийски паваж. Дрън-дрън -дръъъън... и спират пред поредния магазин да оставят своя топъл и скъп товар.
Днес хората ще го купят...а дали ще си зададат въпроса-кога пристига всичкото това изобилие..и кой го докарва...
А аз вече съм видяла... млади мъже..недоспали и поизморени от дълго шофиране и разтоварването на тежките каси...
Как ви се струва...
Една романтична беседа за това ,че има часове ,в които си само с тези непознати хора,идващи да оставят благодат-макар и доста непостижима за бедните хорица от нашата улица...
Или доста постижима за онези,които ще нахлуят с луксозните си лимузини след час-два... и ще изменят отново облика на моята стара стара улица...
Приятелю,ще ме попиташ - не бързам ли.
Не днес не..И утре не...И после-пак не.
Поизморих се от бързане.Спрях защото не съм ти написала много,ама наистина много писма...
Искам да ти ги напиша и изпратя-така както ти ми каза ведаж:пиши ми и ще се радвам да чета това,което пристигне от тебе....
Ето го..
А денят вече набира скорост..След празнични дни винаги е така.Пробуждането на града е бавно, с тих музика около мен,лекият ромон на старичкия компютър...как странно е всичкото това.Не съм го мечтала.Но го имам като ежедневие... не особено приятно или весело-обаче неделимо от мене.
Е,така е.Когато поотмине време от някое събитие не можеш лесно да се отървеш от преживяното и хрониките от годините са като мъниста..някои по едри,а други дребнички...
Сега видях и слънцето...
То пристигна с усмивка днес и скоро ще е топло и ще ми е по-весело...
Как ти се струва ,приятелю?За утринно писмо май е достатъчно...
До скоро...
Абонамент за:
Публикации (Atom)